Home alone

“… It’s too late to apologise, It’s too late…” вият One Republic (които и да са те, досега не бях ги чувала), и макар да няма за какво да се извинявам, поне така се надявам, наистина вече е мъничко късно. Е, не много – някъде към 21:30 само. :-)

След като днес чистих, прах, пазарувах, готвих, писах ти писмо и после писах реферат, ето че най-сетне дойде време и за нов постинг в блогЪТ. Не съм съвсем сигурна какво искам да ти кажа този път. Просто искам да ти кажа нещо. Нищо. Каквото и да е...

Аnd ...” When I'll say that something
I want to hold your hand,
I want to hold your hand,
I want to hold your hand.”….

Хм, още една песенка. :-) Откакто те срещнах, имам чувството, че всичките ми дни преминават като песен. Ту весела, ту тъжна, ту ... много тъжна. Ту толкова красива, че докосва сърцето ми без сама да разбера как и кога, а щом музиката спре да свири дори и само за миг, копнея за нея така, както не съм за нищо друго.. Понякога ме хваща страх. Започвам да имам нужда от толкова много неща, за които доскоро си мислех, че мога и без тях. Най-вече от теб.

И някак си неусетно малката ми „ваканция”, каквато мислех, че ще бъдат трите дни усамотение докато наще ги няма, се превърна в поредните три дни без теб. И сега, когато имам цялото лично пространство на света, единственото което всъщност искам е ти да го нарушиш...