Мило…. Опитах се да измисля нещо, да ти напиша нещо, да ти кажа нещо.. но не ми се получава. :-/ Толкова много се вълнувам, че нищо не ми идва на ум, а и не знам то остана ли нещо не казано.. :-)
Затуй че тоз път ще съм кратка и докато Sonata Arctica си свирят (на тях се падна честта да са музикален фон на последния постинг в блога), ще добавя само това, че ако все още четеш и не си се отказал някъде по трасето, то тогава вероятно вече съм съвсем clear enough…
You are my bloody luv.
Девет и 29 вечерта е. Преди някъде около 25 минути съм се върнала от работа; сложих малко дрехи да се перат; вече успях да вечерям (за втора поредна вечер – сандвичи, защото майка ми и сестра ми са на диета, което с други думи означава, че нищо не похващат); проверих ти разписанието в Интернет – така, за всеки случайл и с надеждата да е за последен път, поне за днес; прочетох най-новия пост в любимия си блог; и... ето ме – продължавам да мисля за теб без да съм спирала дори за момент.
Снощи не спах добре, както всъщност всяка вечер от последната седмица. Твърде много се вълнувам, че си идваш и явно толкова много емоции на веднъж не ми понасят. А ми се спи...
Днес цял ден раздавам на хората най-чаровните си усмивки, най-доброто си настроение, всичкото балговоление и добронамереност, на които съм способна. И те си мислят, че от всички хора на света, някак си най-много точно в този момент съм искала да видя тях.. Откъде биха могли да знаят, че всичко, всичко е само и единствено заради теб?.. :-)
Повтарям си, че трябва да спра с лигавните и да престана да те заливам със сладникаво-захаросани историйки за това колко прекрасно ме краш да се чувствам. Те дори на мен започнаха да ми идват в повече, но какво да направя, като точно докато си го казвам това и ме връхлита поредния “random unexpected burst of happiness” и... аз пак пиша ли пиша... Та и сега по същия начин.
Започнах да се разколебавам дали да ти пратя линка за блогЪТ. Толкоз много откровения на едно място не е на добре. :-) Как така успяваш да измъкнеш такива неща от мен (всъщност дори не е нужно да правиш нещо, достатъчно е само да си помисля за теб), още не ми е особено ясно... Нещата, които не мога да контролирам ме плашат. А сега не мога да контролирам себе си, нито пък искам.
Ъъъ, за момент пак се изгубих в собственото си лирическо отклонение, но мисля, че най-важното все пак го казах – просто е с малко повече думи: Обичам те!
Пак ме е обхванало едно от онези странни настроения, които все още не мога съвсем да разбера и които непрестанно се опитвам да опиша в половината постове в този блог, но някак си никога не намирам точните думи... И затова за по-лесничко ги наричам с обикновеното име „липсваш ми”... Или пък – „обичам те”. Жадувам те, искам те, мисля за теб, ако щеш – имам нужда от теб. И така до безкрайност. Мога да ти изреждам чувствата си до утре, но накрая пак няма да съм успяла да ти разкажа това, което всъщност имам предвид.
В един момент се усещам безтегловна и лека като перце, в следващия – така все едно съм направена от олово. Толкова много искам да си при мен, че чувствата започват да придобиват физически измерения, а физическите усещания да се превръщат в чувства. И това, че си идваш само след 9 дни няма значение. Нищо няма значение. Искам да съм с теб, но не мога.. Тук и сега.Само 10 дена ме делят от момента, когато най-сетне ще мога да те прегърна наистина!! Честно, дори не успявам да го осмисля... До такава степен свикнах да те няма и да ми липсваш и да тъгувам по теб, че сега ми е просто непонятно, какво значи това, че си идваш... С почти налудничаво нетърпение очаквам да стане 15ти, така както вероятно само децата очакват да дойде рождения им ден. Превърнало ми се е в нещо като фикс идея, и каквото и да правя, където и да съм, с когото и да говоря – все ти си ми в главата и това, че си идваш след само 10 (9, 8, 7, 6....) дена!
От нетърпение и вълнение вечер не мога да спя, а през деня не ми се прави нищо освен това да те чакам.. И ако си мислиш, че това е новата дума за „не правя нищо”, изобщо не е така... :-) Всъщност точно обратното – непрестанно се опитвам да върша нещо, за да мога поне временно да си отклоня мислите на някъде другаде, да се съсредоточа върху нещо различно от теб и да спра поне за момент да си представям, как най-сетне наистина те докосвам (а не като безбройните пъти, когато съм го правила наум), и как най-накрая ти отново се превръщаш в нещо реално, а не просто най-прекрасната нереалност, която ми се е случвала досега... Дори притесненията за това, какво ще се случи с мен и теб, вече ги няма. Измести го едно голямо, безкрайно, нетърпеливо, влудяващо, натрапчиво, обсебващо очакване.
А дотогава има цели 10 дена...!
Непрестано гледам телефона – час по час,
Ала уви, от ден и половина нямам съобщение от вас. :-/
Та са притесниф и проверявам да не сте сърдити.
Ако е тъй, смирено молъ въ да ми простите.
Ако ли не, тогава да ви информирам:
Липсваш ми и чакам да си дойдеш,
от любов по теб примирам.
Хей, Мило, знаеш ли онази игра, където двама души застават един зад друг и първият се отпуска назад свободно, а в последния момент другият трябва да го хване? Не може да не си опитвал поне веднъж като малък.
А случайно да знаеш как се казва онова чувство, което изпитваш точно преди да те хванат? Когато хем ти е страшно и много вълнуващо, защото може наистина да се удариш и тогава доста боли..., хем някак си знаеш, че човекът зад теб е там и няма да те остави да паднеш. Точно, когато си мислиш, че вече е твърде късно, той те подхваща.
Знаеш ли какво ми харесва толкова много в теб, Sugar? Чувството което ми носиш, че мога да разчитам на теб. Не за някакви велики подвизи и дела, а точно за малките ежедневни неща, които в крайна сметка ме карат да се усмихвам. Харесва ми това, че дори когато си правех експерименти в началото и нарочно не те питах искаш ли да се видим, ти винаги го предлагаше. :-) Харесва ми и това, че когато аз не успея да ти напиша е-мейл и се забавя, ти все пак ми пращаш писмо. Че когато не получиш sms от мен сутрин, просто ми пишеш ти. И това, че никога, нито дори веднъж, не ме остави да се чудя дали ще се обадиш, кога или как.
