Ми...

Девет и 29 вечерта е. Преди някъде около 25 минути съм се върнала от работа; сложих малко дрехи да се перат; вече успях да вечерям (за втора поредна вечер – сандвичи, защото майка ми и сестра ми са на диета, което с други думи означава, че нищо не похващат); проверих ти разписанието в Интернет – така, за всеки случайл и с надеждата да е за последен път, поне за днес; прочетох най-новия пост в любимия си блог; и... ето ме – продължавам да мисля за теб без да съм спирала дори за момент.

Снощи не спах добре, както всъщност всяка вечер от последната седмица. Твърде много се вълнувам, че си идваш и явно толкова много емоции на веднъж не ми понасят. А ми се спи...

Днес цял ден раздавам на хората най-чаровните си усмивки, най-доброто си настроение, всичкото балговоление и добронамереност, на които съм способна. И те си мислят, че от всички хора на света, някак си най-много точно в този момент съм искала да видя тях.. Откъде биха могли да знаят, че всичко, всичко е само и единствено заради теб?.. :-)

Повтарям си, че трябва да спра с лигавните и да престана да те заливам със сладникаво-захаросани историйки за това колко прекрасно ме краш да се чувствам. Те дори на мен започнаха да ми идват в повече, но какво да направя, като точно докато си го казвам това и ме връхлита поредния “random unexpected burst of happiness” и... аз пак пиша ли пиша... Та и сега по същия начин.

Започнах да се разколебавам дали да ти пратя линка за блогЪТ. Толкоз много откровения на едно място не е на добре. :-) Как така успяваш да измъкнеш такива неща от мен (всъщност дори не е нужно да правиш нещо, достатъчно е само да си помисля за теб), още не ми е особено ясно... Нещата, които не мога да контролирам ме плашат. А сега не мога да контролирам себе си, нито пък искам.

Ъъъ, за момент пак се изгубих в собственото си лирическо отклонение, но мисля, че най-важното все пак го казах – просто е с малко повече думи: Обичам те!